Част 3: СПГ Княгиня Евдокия – Институциите срещу фактите

Историята с тесния чин, с претъпканата стая и с детето, което „не може да диша“, стига и до самото училище. След сигнала за „системни нарушения, застрашаващи здравето, безопасността и правата на учениците“ СПГ „Княгиня Евдокия“ изпраща официален отговор до родителя.

На пръв поглед това е стандартно писмо – сух административен език, точки, площи, квадратни метри, бройки чинове, рампи, вентилатори. Но когато го прочетеш внимателно, става ясно: училището не просто отговаря, то изгражда версия. Внимателно подредена, излъскана, без пукнатини.

Писмото започва с препратка към сигнала – подаден първо в една институция за закрила на детето, после входиран и в СПГ „Княгиня Евдокия“.

Темата е ясна: системни нарушения, искане за незабавна проверка и изваждане на видеозаписи от конкретна дата. Училището заявява, че е извършена проверка и „предоставя информация“.

Оттук нататък следва опит да се неутрализира всяко твърдение – не чрез влизане в конкретната ситуация на детето, а чрез обща картина, в която всичко изглежда нормално.

Официалният отговор на СПГ „Княгиня Евдокия“ показва как институцията изгражда версия, която прикрива реалните условия в класната стая.

Първата точка е посветена на класната стая.

Училището уточнява, че ученичката е от конкретен клас, в конкретна стая, за първия срок. Изрично се казва, че има „26 работни места, колкото са и учениците в паралелката“.

Тоест – на хартия няма пренаселеност, няма „27‑ми“, няма нужда от допълнителен чин.

Следва описание: площ 56 кв.м, южно изложение, пряка слънчева светлина, проветряване. Мебелите са „нова ученическа мебел“, съгласно утвърдена структура, има нови пердета и два нови вентилатора.

Тази картина е почти рекламна – светла, проветрива, модерна, оборудвана. В нея няма тесен шкаф, няма залепен за дъската чин, няма прегърбено дете.

Пространството е описано така, че да звучи не просто достатъчно, а комфортно.

Втората точка се опитва да обезсмисли твърдението за претъпкана стая в конкретния период.

Училището прави справка в електронния дневник и заявява, че в дните между средата и края на месеца ученичката е отсъствала един учебен ден по уважителни причини.

В този период, твърди писмото, в стаята са присъствали „25 работни места“, тоест за всеки ученик е осигурено персонално пространство. Формулировката е показателна – не се говори за реално присъстващи ученици, а за „работни места“.

Така се подменя фокусът: вместо да се обсъжда как реално са седели децата, се говори за това колко места са налични по принцип.

В същото време родителят разполага с чатове и описания, в които детето говори за 27 ученици, за трима на чин, за 13‑ти допълнителен чин, който „не става за седене“.

В официалния текст това изчезва зад фразата „25 работни места“.

Третата точка разширява картината отвъд конкретната стая.

Училището изрежда „постижения“: две нови рампи за хора с увреждания, нови санитарни помещения, осигурена вентилация и отопление във всички помещения.

Категорично се заявява, че „рискове за здравето и безопасността на учениците не са установени“.

Системата за видеонаблюдение е „в изправност“, записите се съхраняват според изискванията за защита на личните данни.

Така, с няколко изречения, училището се позиционира като институция, която спазва стандартите за достъпност, безопасност и GDPR.

Но остава неизказано най‑важното:

• дали тези рампи реално се ползват от децата със СОП,
• дали санитарните помещения са достъпни за тях,
• дали видеозаписите се предоставят при спорни случаи, или остават заключени зад формулировката „има ред и условия“.

Четвъртата точка прехвърля вниманието към друга стая – тази, в която класът трябва да се обучава през втория срок.

Описано е, че към началото на февруари там е извършена проверка и е установено, че стаята е „в процес на разместване“, очаква се доставка на нови мебели, след което ще се поставят покрития и декоративни елементи. Тоест – училището демонстрира, че се работи по подобряване на средата. Но отново липсва ключовото: какво се случва тук и сега с детето, което вече е било поставено в неблагоприятни условия. Вместо да се отговори на въпроса „как беше организирана стаята на 19.01“, се говори за бъдещи мебели и декорации.

Петата точка е класически защитен ход:

Училището подчертава, че в СПГ „Княгиня Евдокия“ се обучават и други ученици със специални образователни потребности, на които е предоставена допълнителна подкрепа – ресурсен учител, психолог, логопед, специално обособени помещения.

За всеки ученик със СОП имало индивидуален план за подкрепа, съгласуван писмено от родител.

Така се изгражда образ на училище, което не просто спазва Наредбата за приобщаващо образование, а е почти модел за добра практика.

В този образ няма място за признание, че конкретно дете със СОП е било оставено без адаптирани материали, без подходящо място за сядане, без реална защита при изпитване.

Общото „ние работим с деца със СОП“ се използва като щит срещу конкретното „тук това дете беше поставено в риск“.

Шестата точка е посветена на най‑болезнената тема – видеозаписите.

Училището не казва „ще ви предоставим записите“, а напомня, че предоставянето на видеозаписи се извършва „по ред и условия“, с които родителят е запознат и е удостоверил това с подпис върху декларация в началото на учебната година.

Тоест – вместо да отговори дали ще даде записите от конкретния ден, училището се позовава на процедура. Така отговорът на реалния въпрос („ще видим ли какво се е случило в стаята?“) се размива в бюрократична формула. Формално – ред има. Реално – достъп до доказателства няма.

В края на писмото директорът прави още два важни хода.

Първо, заявява, че през втория срок учениците от този клас се обучават в друга стая – номер 2 вместо да уточни че това е заседателната зала.

Това звучи като „проблемът е решен“: класът вече не е в онази стая, за която има оплаквания. Но не се казва защо е преместен, дали е признато, че предишната стая е била неподходяща, дали са взети мерки за пренаселеността.

Просто се констатира фактът на преместването, без да се поеме отговорност.

Второ, училището отбелязва, че на същата дата е отправена покана за среща в училището за „разясняване на проблема“, но родителят я е отказал.

Случаят в СПГ „Княгиня Евдокия“ ясно показва разминаването между документи и реалност, особено когато става дума за деца със СОП.

Така се изгражда внушение: училището е отворено за диалог, но родителят не желае да разговаря. Контекстът – предходни опити за срещи, при които родителят е бил игнориран, обвиняван или поставян в защитна позиция – остава извън писмото. Остава само едно изречение, което прехвърля част от отговорността върху майката: „ние искахме да говорим, тя отказа“.

Как училището твърди, че родителят „отказал среща“ — и какво всъщност се случи

В края на писмото си СПГ „Княгиня Евдокия“ заявява, че е отправена покана за среща, но родителят „я е отказал“. Формулировката е кратка, но внушението е ясно: училището е било готово за диалог, а родителят — не.

Истината обаче е различна и документално доказуема.

На същата дата училището изпраща електронно съобщение с покана за среща „в удобно време“. Родителят отговаря писмено — учтиво, ясно и аргументирано — че не отказва комуникация, а настоява тя да бъде писмена.

Причината е проста и напълно основателна: в предходни случаи училището е отричало факти, които детето е описвало, а устните разговори не оставят доказателства.

• Вче е напълно ангажиран с разрешаването на проблема;

• че комуникацията от страна на училището е „формално учтива, но съдържателно празна“;

• че устните срещи не гарантират прозрачност;

• че писмената комуникация е необходима, за да има проследимост и институционална отговорност;

• че ще се яви лично ако е необходимо подписване на документи или административно действие, но по случая държи на писмена форма.

Това не е отказ. Това е защита. И това е право, гарантирано от закона.

Въпреки това училището представя ситуацията като „отказана среща“, което променя контекста и прехвърля отговорността върху родителя — още един пример как институцията оформя удобна за себе си версия, която да изглежда безконфликтна и „диалогична“, докато реално избягва писмените отговори по същество.

Ако съпоставим този официален отговор на СПГ „Княгиня Евдокия“ с реалните описания на детето и родителя, разминаването е очевидно.

В писмото няма 13‑ти тесен чин, няма шкаф, няма прегърбено тяло, няма „не можех да дишам“.

Има 56 кв.м, нови пердета, вентилатори и „26 работни места“.

Няма чатове, в които ученичката пише, че са 27, че някои седят по трима, че 13‑тият чин „не става за седене“. Има справка в електронния дневник, според която всичко е наред.

Няма конкретика за това как е изглеждала стаята в онзи ден. Има общи фрази за безопасност, рампи и санитарни помещения.

Така писмото на СПГ „Княгиня Евдокия“ изпълнява две функции.

Официално – то е отговор на сигнал.

Неофициално – то е опит да се затвори случая, да се нормализира ненормалното, да се превърне конкретна ситуация на риск и унижение в „липса на установени нарушения“.

Училището подрежда витрината: светла стая, нови мебели, рампи, планове за подкрепа, процедури за видеозаписи, покана за среща.

Зад витрината остава едно дете, което се прибира вкъщи и казва:

„Мамо, не можех да дишам.“

В СПГ „Княгиня Евдокия“ фактите за пренаселеност, липса на адаптации и 13‑ти чин остават извън официалните писма, въпреки доказателствата.

Виж Част 2 от разследването тук.

Виж Част 4 от разследването  тук.

За още истории и подкрепа посетете фейсбук групата „Помощник – Истории и решения“: https://www.facebook.com/groups/pomoshtnik