Част 7: АКСУ и сигналите за СПГ Княгиня Евдокия: институция, която се самоизключва преди да започне

Когато един родител подаде сигнал за риск, унижение и нарушени права на дете в училище, очакването е институциите да реагират. Да проверят. Да влязат в случая. Да разберат какво се случва. Да защитят детето.

Но в случая със СПГ „Княгиня Евдокия“ една от институциите, която получава сигнала — Агенцията за качеството на социалните услуги (АКСУ) — прави нещо съвсем различно: самоизключва се още преди да започне.

Това самоизключване не е случайно. То е последователно. То е системно. То е повторяемо. И най‑важното — то се случва дори когато сигналът е изпратен към АКСУ от Административния съд София‑град.

Съдът — институцията, която стои над администрацията — е преценил, че АКСУ трябва да бъде уведомена. АКСУ — институцията, която трябва да защитава правата на потребителите на социални услуги — е преценила, че не желае да бъде част от случая.

Това е първият голям въпрос:

Как е възможно съдът да счита, че АКСУ е компетентна, а АКСУ да твърди, че не е?

Отговорът се крие в писмата.

Писмата, които АКСУ изпраща до родителя, са пример за институционално поведение, което не просто не решава проблема, а го задълбочава. Те са написани в учтив, административен тон, но зад тази учтивост стои едно ясно послание:

„Това не е наша работа.“

И това послание се повтаря във всяко писмо, независимо по какъв път е достигнал сигналът — чрез ДАЗД, чрез Административния съд, чрез други институции.

Какво пише АКСУ в писмата си до родителя

Първото писмо на АКСУ започва с формално уточнение: жалбата е получена „по компетентност“ от Административния съд София‑град. Това означава, че съдът е преценил, че АКСУ трябва да бъде страна в случая. Но още в следващото изречение агенцията заявява, че въпросите „касаят образователния процес“ и следователно не попадат в нейния обхват. Това е първият пласт на самоизключването: институцията не разглежда съдържанието на сигнала, не анализира фактите, не проверява дали има риск за дете, а единствено определя дали сигналът попада в нейната административна рамка.

Следващото писмо

Е още по‑показателно. АКСУ обяснява, че дейността ѝ е ограничена до „мониторинг, контрол и лицензиране на социалните услуги“.

И че училищата не са социални услуги. Това е вярно — но е и удобно. Защото позволява на агенцията да се отдръпне от случая, без да се ангажира с нито един въпрос, който родителят поставя.

Няма интерес дали детето е било поставено в риск. Няма интерес дали условията са били опасни. Няма интерес дали има нарушени права. Няма интерес дали институциите са бездействали. Няма интерес дали детето е било дискриминирано. Няма интерес дали училището е прикрило факти. Няма интерес дали РУО е отговорило формално. Няма интерес дали ДАЗД е препратило сигнала. Няма интерес дали общината е отказала компетентност.

• АКСУ не задава нито един въпрос.
• Не изисква нито един документ.
• Не проверява нито един факт.
• Не влиза в нито една институция.
• Не разговаря с родителя.
• Не разговаря с детето.
• Не разговаря с училището.
• Не разговаря с РУО.
• Не разговаря с ДАЗД.
• Не разговаря с никого.

Тя просто казва: „Не е при нас.“

Това е вторият пласт на самоизключването: институцията не просто отказва да се намеси, тя отказва да се заинтересува. Тя отказва да разбере. Тя отказва да види. Тя отказва да чуе. Тя отказва да бъде част от решението.

Следващото писмо на АКСУ е още по‑интересно.

В него агенцията обяснява, че въпросите, свързани с училищното образование, са „извън функционалната компетентност“ на агенцията. Това е вярно — но е и половината истина. Защото Законът за социалните услуги дава на АКСУ правомощия да следи за спазването на правата на потребителите на социални услуги.

А дете със СОП, което има нужда от подкрепа, попада именно в тази категория. Но АКСУ не разглежда този аспект. Не разглежда дали детето е получило подкрепа. Не разглежда дали училището е осигурило адаптация.

Не разглежда дали е нарушено правото на достъпна среда. Не разглежда дали има риск за здравето. Не разглежда дали има дискриминация. Не разглежда дали има институционално бездействие.

АКСУ разглежда само едно: дали училището е социална услуга. И понеже не е — случаят приключва.

Това е третият пласт на самоизключването: институцията използва тесен, буквален прочит на закона, за да избегне отговорност. Тя не търси начин да помогне. Тя търси начин да се освободи от случая.

И тук възникват въпросите, които всяка журналистическа публикация трябва да постави:

1. Защо АКСУ не разглежда случая от гледна точка на правата на детето?
2. Защо не разглежда случая от гледна точка на социалната подкрепа?
3. Защо не разглежда случая от гледна точка на риска?
4. Защо не разглежда случая от гледна точка на дискриминацията?
5. Защо не разглежда случая от гледна точка на институционалното бездействие?
6. Защо не разглежда случая от гледна точка на системния проблем?
7. Защо не разглежда случая от гледна точка на детето?

Отговорът е неприятен, но ясен: АКСУ не разглежда случая, защото не иска да го разглежда. Защото е по‑лесно да се самоизключи. Защото е по‑лесно да каже „не е при нас“. Защото е по‑лесно да се скрие зад компетентността. Защото е по‑лесно да бъде институция, която не действа.

Какво нарушава АКСУ?

Нарушава принципа на Закона за социалните услуги, че правата на потребителите — включително деца със СОП — трябва да бъдат защитени.

Нарушава принципа на Закона за закрила на детето, че всяка институция трябва да действа при риск.

Нарушава принципа на добрата администрация, че институциите трябва да работят в интерес на гражданите.

Нарушава принципа на координацията, че институциите трябва да си сътрудничат.

Нарушава принципа на пропорционалност, че институциите трябва да реагират адекватно на риска.

Нарушава принципа на прозрачност, че институциите трябва да обясняват действията си.

Нарушава принципа на ефективност, че институциите трябва да решават проблеми, а не да ги прехвърлят.

Какво е трябвало да направи АКСУ?

Да разгледа случая от гледна точка на правата на детето.

Да разгледа случая от гледна точка на социалната подкрепа.

Да разгледа случая от гледна точка на риска.

Да разгледа случая от гледна точка на дискриминацията.

Да разгледа случая от гледна точка на институционалното бездействие.

Да координира с ДАЗД.

Да координира с РУО.

Да координира с МОН.

Да координира с общината.

Да изиска информация.

Да изиска документи.

Да изиска проверка.

Да изиска мерки.

Да защити детето.

Нищо от това не е направено.

И така АКСУ се превръща в още едно звено от институционалната верига, която вместо да решава проблеми, ги прехвърля.

Вместо да защитава децата, защитава компетентността си.

Вместо да бъде част от решението, е част от проблема.

И когато институциите мълчат, фактите говорят сами.

Виж Част 6 от разследването тук.

Виж Част 8 от разследването  тук.

За още истории и подкрепа посетете фейсбук групата „Помощник – Истории и решения“: https://www.facebook.com/groups/pomoshtnik