Историята в СПГ „Княгиня Евдокия“ започва от един импровизиран ъгъл на класната стая, където ученик със СОП е поставен на т.нар. „13‑ти чин“.
СПГ „Княгиня Евдокия“: класна стая без място
Историята започва от един чин. Наричат го „13‑ти чин“ – не защото е част от редовните места в класната стая, а защото е импровизиран, притиснат в ъгъл, добавен там, където всъщност няма място. Тесен, неудобен, без достатъчно пространство, без реална видимост към дъската – той е залепен за дъската. Там прекарва деня 19 януари един ученик със специални образователни потребности.
Случаят с 13‑ти чин не е инцидент, а практика.
Проблемите в СПГ „Княгиня Евдокия“ започват от липсата на място и пренаселените стаи.
Позиционирането на ученика на 13‑ти чин показва липса на приобщаване.
На 19 януари 2026 г. този ученик е там. Първият час минава на бюрото на учителя – временно „решение“, което само подчертава, че нормално място няма.
През останалите часове ученикът е поставен на импровизирания „13‑ти чин“. В дневника фигурира отсъстващ 1 ученик, но въпреки това свободно, подходящо място не се намира.
Намира се единствено начин детето да бъде „побрано“ в стаята, без да бъде реално включено в нея – отделено, притиснато, в условия, които не са нито удобни, нито безопасни, нито равнопоставени.
Това не е инцидент, а практика, която се повтаря достатъчно дълго, за да се превърне в норма. През останалите дни само 3 човека са седяли по 3-ма на чин при условие че на чина има място само за двама ученика. За едно дете постоянно не е имало място.
Паралелно с това в училището има недовършен строеж, който би трябвало да облекчи пренаселеността. Приемът на ученици обаче продължава, класните стаи остават претъпкани, вентилацията е недостатъчна, а въпросите за евакуация и безопасност остават без конкретен отговор. Най‑уязвимите – учениците със специални образователни потребности – често се оказват в най‑неподходящите места.
На 21 януари е подаден първият сигнал до институциите. Не като атака, а като опит за нормално решение: да се провери какви са условията, как е организирано обучението, как се осигурява безопасност. В този сигнал ключов е един детайл – видеозаписите от камерата в класната стая. Те могат да покажат къде седи ученикът, как е разположен, какво се случва в реално време. Въпреки това нито една институция не ги изисква. Няма потвърждение дали са съхранени, дали са прегледани, дали изобщо са включени в каквато и да е проверка. Най‑обективното доказателство остава извън картината.
Видеозаписите ясно биха показали как изглежда 13‑ти чин в реално време.
Видеозаписите от СПГ „Княгиня Евдокия“ така и не са изискани от институциите.
Следва втори сигнал – този път с конкретни въпроси: изискани ли са записите от училището, предоставени ли са, прегледани ли са, от кого, какви констатации са направени, включени ли са в преписката. Без тях всичко остава дума срещу дума, а когато става дума за ученик със СОП, това не би трябвало да е приемлив стандарт.
След сигналите отношението към ученика от 13‑ти чин се влошава.
На 27 януари ситуацията се пречупва в друга посока. Ученикът е изпитан устно по професионален предмет без адаптация, без предварително предупреждение, пред целия клас, при ясно изразено притеснение от подобен тип изпитване.
Поставена е оценка „слаб“, без да бъде дадена възможност за поправка, въпреки че на следващия ден има отново час при същия учител.
Вечерта същата тази оценка е оформена като срочна, при налични предходни оценки „среден“ и „среден“, без протокол, без писмена обосновка, без документи, които да показват как е формиран крайният резултат.
В същия период закъснение от три минути за час е вписано като цяло отсъствие. Формално по‑късно се твърди, че отсъствието е „извинено“, но фактът на вписването остава – и тежи в дневника на ученик, който и без това има множество отсъствия по здравословни причини.
Всичко това се случва непосредствено след подадените жалби. Времевата последователност е твърде точна, за да изглежда случайна.
Появява се нов сигнал – вече не само за условията, а за ответни действия. Описват се подигравки от съученици, липса на намеса на училищния психолог, липса на реална подкрепа от ресурсния учител, който присъства формално, но не прилага адаптирани въпроси, визуални опори или други техники. Описва се и фактът, че след жалбите отношението към ученика се влошава – не само от страна на съученици, но и в оценяването и дисциплинарните бележки.
Междувременно съдът – в отделно производство – констатира неблагоприятни условия, риск от дискриминация и необходимост от институционална намеса. Въпреки това институциите, които би трябвало да действат, продължават да препращат сигналите помежду си, без да изискват видеозаписи, без да правят реални проверки, без да дават отговор по същество.
В СПГ „Княгиня Евдокия“ липсва реална подкрепа за учениците със СОП.
Следват нови писма – с искане за протоколи от изпитването, за писмени становища на учителя, за справка от ресурсния учител каква подкрепа е оказана, за хронология на оценките с времеви печати, за копия от кореспонденцията в електронния дневник. Искат се и конкретни извлечения от видеозаписите – само кадри с ученика, в определени часове и дати, с готовност да се приеме и преглед на място при нужда от защита на личните данни на други лица. Отговорът отново е мълчание или общи фрази, без реално предоставени записи.
Паралелно с това класният ръководител не отговаря на съобщения в електронния дневник, въпреки че те са отчетени като прочетени. В тях се съдържа информация за здравословни проблеми (зрение), за необходимост от подходящо място в класната стая, за подигравки, за неправомерно оформени отсъствия, за подадено заявление за комбинирана форма на обучение. Липсата на отговор се превръща в мълчалив отказ – не само административен, а и човешки.
На 5 февруари всичко вече е събрано в една картина: медицински документи, снимки на импровизирания „13‑ти чин“, кореспонденция, хронология на жалбите, входящи номера, препращания, липсващи отговори. Поставен е краен срок – до 10 февруари да бъдат предоставени всички искани документи и видеозаписи. Не като заплаха, а като последна граница, след която остава единствено преминаване към по‑горни инстанции – прокуратура, съд, европейски органи.
На 9 февруари сигналът към министерството добавя още един важен контраст: снимка на претъпкана класна стая, в която учениците са буквално „в кутийки“, и снимка на нова, просторна актова зала, предназначена за възрастните. Въпросът вече не е дали училището има ресурс да осигури по‑добри условия, а защо този ресурс не се използва за учениците, включително за тези със специални потребности.
И тогава идва 13 февруари – среща, обявена в имейл като „методическа подкрепа с Регионален екип“, планирана „въз основа на подадени сигнали за подкрепа на ученик със специални образователни потребности“. На думи – среща за подкрепа. На практика – нещо съвсем различно.
В стаята са събрани седем‑осем представители на училището и трима представители на регионалния център. Училищният екип е очевидно предварително подготвен: отворени електронни дневници, извадени списъци с родители и ученици, с които се твърди, че е имало „писмена комуникация“. Единственият човек, който не е предварително информиран за дневния ред, участниците и съдържанието, е родителят.
Представителите на регионалния екип заявяват, че са извикани по повод „проблем с комуникацията“ – че класният ръководител не отговаря на съобщения. Никой не им е казал за „13‑тия чин“, за престоя на бюрото на учителя, за липсата на адаптации, за липсата на видеозаписи, за срочната оценка „слаб“ без протокол, за подигравките, за липсата на информация за комбинирана форма, за отказаната реална подкрепа.
Комисията изрично признава, че не е била информирана за тези факти. Информацията е подадена частично и подвеждащо.
По време на срещата се чуват изречения като „детето не е на мястото си“, „не може да се справи“, „защо е изпратено в това училище“. Вместо да се търси как да се адаптира средата към ученика, се поставя под въпрос самото му присъствие. Това не звучи като приобщаващо образование, а като нежелание да се поеме отговорност.
Когато родителят започва да излага реалните основания за жалбите – тесното пространство, престоят на бюрото, липсата на адаптации, липсата на видеозаписи, липсата на подкрепа по специалните предмети, подигравките, липсата на реакция, оценката „2“ без протокол и без възможност за поправка – тонът в стаята рязко се променя. Няколко представители на училището започват да говорят едновременно, да повишават тон, да оспорват думите, без да позволят изреченията да бъдат довършени. Напрежението е видимо. Един родител срещу цял екип.
В този фон се появява и един на пръв поглед дребен, но показателен детайл. Класният ръководител вади лист с нарисувани разноцветни сърца – рисунка, направена от ученика в час. Листът е бил предварително поискан с думите, че „много ѝ харесва“ и че „иска да ѝ бъде подарен“.
На срещата обаче той е вдигнат пред комисията с репликата: „Вижте, детето ме обича.“ Рисунка, създадена в доверие, е превърната в инструмент за защита на позицията на училището. Ученикът не е бил информиран, че личната му вещ ще бъде използвана по този начин.
Това вече не е просто педагогическо поведение, а манипулативно действие, насочено към създаване на удобен образ пред външни наблюдатели.
Паралелно с това по време на срещата се прави и друго твърдение: че ресурсният учител може да оказва подкрепа само по общообразователните предмети, но не и по специалните професионални дисциплини. Така се оправдава липсата на реална помощ именно там, където ученикът има най‑големи затруднения. Това тълкуване не стъпва на нормативен текст – подкрепата следва ученика, а не предмета. Ограничаването ѝ само до част от часовете поставя ученика в неравностойно положение и се вписва в по‑широк модел на отказ от реално приобщаване.
След срещата остава усещането за предварително подготвен сценарий: училището – с хронологията на класния к колко ученици и родители пишел, изказвания и демонстрации с рисунката на детето; родителят – без предварителна информация, поставен в отбранителна позиция; комисията – информирана частично; ключовите въпроси – за малката стая, за видеозаписите, за комбинираната форма, за мълчаливите откази – отново остават без отговор.
Междувременно в класа се променя атмосферата. Появяват се подигравки, изолиране, внушения, че ученикът е „проблемът“. Такава промяна рядко възниква сама по себе си. Когато възрастните говорят за даден случай пред учениците по определен начин, това неминуемо се отразява. Вместо да бъде защитен, ученикът се оказва в още по‑уязвима позиция.
Институциите не изискват доказателства за 13‑ти чин, въпреки че това е ключов елемент.
На този фон, на 16 февруари, вече не става дума за единични жалби, а за официално уведомление за институционално бездействие. В него е описано ясно: от 21 януари до 9 февруари са подадени осем сигнала до всички компетентни органи. Нито една институция не е извършила реална проверка, не е изискала видеозаписите, не е дала отговор по същество. Сигналите се препращат, отговорността се размива, а в центъра на всичко това стои един ученик, който продължава да учи в същите условия.
Историята вече не е само за един „13‑ти чин“, за една оценка „слаб“ или за една пропусната реакция. Тя е за модел – на мълчаливи откази, на укриване на доказателства, на прехвърляне на отговорност, за институционална тишина. За срещи, представени като „подкрепа“, но проведени като защита. За лични вещи на дете, използвани като реквизит. За това как една система може да се затвори около себе си, вместо да се отвори към истината.
И в центъра на този модел стои не статистика, а конкретен ученик, който просто има нужда от нормално място в класната стая, от честно оценяване, от реална подкрепа и от ръководство, което да поеме отговорност, вместо да я размива.
Това не е финал, а моментът, в който историята става достатъчно ясна, за да бъде разказана докрай – с дати, факти, пропуснати действия и изречени думи. Оттук нататък тя вече не е само между един родител и едно училище. Тя е въпрос към всички, които имат власт да променят нещо: колко още „13‑ти чина“ трябва да се появят, преди някой да признае, че проблемът не е в децата, а в системата, която отказва да ги побере по човешки начин.
Случаят в СПГ „Княгиня Евдокия“ показва модел на институционално бездействие.
Случаят в СПГ „Княгиня Евдокия“ показва системен проблем.
В СПГ „Княгиня Евдокия“ липсва реакция от институциите.
Заключение: Какво показва случаят в СПГ „Княгиня Евдокия“
Историята от СПГ „Княгиня Евдокия“ не е просто разказ за един ученик и един „13‑ти чин“. Тя е огледало на система, в която липсата на място, липсата на адаптации и липсата на реакция от институциите се превръщат в ежедневие. Случаят ясно показва как едно дете може да бъде поставено в неравностойна позиция не заради своите затруднения, а заради среда, която отказва да се промени.
„13‑ти чин“ се превърна в символ – на пренебрегване, на мълчаливи откази и на институционално бездействие. Но той е и напомняне, че промяната започва там, където някой има смелостта да разкаже истината докрай.
Тази история е само първата част. Тя поставя въпроса, който вече не може да бъде отложен: Колко още деца трябва да седнат на „13‑ти чин“, преди системата да признае, че проблемът не е в тях, а в начина, по който ги посрещаме?
В СПГ „Княгиня Евдокия“ случаят ясно показва нуждата от промяна.
Вижте и част 2 тук.
За още истории и подкрепа посетете фейсбук групата „Помощник – Истории и решения“: https://www.facebook.com/groups/pomoshtnik
