Част 8: Омбудсманът, СПГ Княгиня Евдокия и игнорираната молба за контролен орган: как институцията отказа да види доказателствата

В центъра на тази история стоят едно дете със специални образователни потребности и неговият родител.

Срещу тях – цяла система от институции, които би трябвало да защитават правата на децата, но на практика често защитават собственото си спокойствие.

Сред тези институции е и омбудсманът на Република България – органът, който по закон трябва да бъде последната опора на гражданите, когато администрацията ги е оставила без защита.

Родителят подава жалба до омбудсмана заради неблагоприятни и рискови условия в Софийска професионална гимназия „Княгиня Евдокия“ – пренаселена класна стая, липса на пространство, липса на равностойна и подкрепяща среда, включително за деца със СОП.

В жалбата се описва и забавен строеж за допълнителни помещения, който втора година не е завършен, а междувременно учениците учат в условия,

които не отговарят на изискванията за безопасност и равнопоставеност.

Първото писмо: признание на проблема, но без ангажимент

Първото писмо от омбудсмана до родителя признава тези факти. В него се посочва, че родителят е изразил недоволство от условията, че няма достатъчно пространство, че децата със специални образователни потребности не получават реално равностойна среда.

Омбудсманът заявява, че с „разбиране“ и „загриженост“ за здравето и безопасността на децата се е обърнал към кмета на Столична община, към регионалната здравна инспекция, към Регионалното управление на образованието – София-град и към кмета на район „Изгрев“ с препоръка да бъде извършена проверка и да се предприемат действия за осигуряване на безопасна и благоприятна учебна среда.

На пръв поглед това изглежда като активна позиция – сезирани институции, отправени препоръки, формулирана загриженост.

Но още тук личи първият проблем: омбудсманът не поема ангажимент да проследи какво реално ще се случи след тези препоръки. В писмото няма конкретни срокове, няма изискване за отчет, няма заявено намерение за последващ контрол. Омбудсманът се позиционира като посредник, който препраща, а не като коректив, който настоява и следи.

Междувременно родителят не спира до общите жалби. След като по негов сигнал до президента е изпратено писмо до министъра на образованието, училищното ръководство го кани за подписване на документи и за преглед на видеозаписи – записи, които са ключови доказателства за случилото се с детето.

Точно тук родителят прави решаваща стъпка:

Подава официално писмо до омбудсмана с искане прегледът на видеозаписите да бъде извършен в присъствието на представител на институцията на омбудсмана като независим наблюдател.

В това писмо родителят ясно описва контекста: видеозаписите са предмет на спор; има данни за последващи действия спрямо детето; РУО – София-град е в мълчалив отказ; МОН все още няма становище.

С оглед на това се иска именно това, което омбудсманът по дефиниция трябва да осигури – прозрачност, обективност и защита на правата на дете със СОП.

Родителят настоява за институционално присъствие, за да се предотвратят евентуални нарушения или манипулации на доказателствата.

Това искане превръща случая от обща жалба в конкретна процедура: не просто „проверете“, а „бъдете там, когато се гледат доказателствата“.

В този момент омбудсманът има възможност да влезе в сърцевината на спора – да присъства, да наблюдава, да гарантира, че истината няма да бъде подменена.

Отговорът, който следва, е показателен.

Молбата за контролен орган: моментът, който променя всичко

Между първото и второто писмо се случва най-важното. Родителят подава официално искане до омбудсмана, в което настоява:

• прегледът на видеозаписите – ключови доказателства по случая – да бъде извършен в присъствието на представител на омбудсмана;
• родителят да присъства лично;
• да бъде гарантирана прозрачност;
• да бъде предотвратена възможността за манипулации;
• да бъде защитено правото на дете със СОП.

В писмото се посочва, че видеозаписите са предмет на спор, че има данни за последващи действия спрямо детето, че РУО е в мълчалив отказ, а МОН няма становище. Искането е конкретно, юридически издържано и напълно в рамките на правомощията на омбудсмана.

Това е моментът, в който институцията може да влезе в сърцевината на случая. Може да присъства. Може да наблюдава. Може да гарантира истината.

Но вместо това се случва друго.

Пълно игнориране: молбата изчезва от официалната история

Но вместо реакция по същество, след известно време родителят получава второ писмо. То пристига под името „1350 – оконч._Official.docx“ – заглавие, което само по себе си заявява, че случаят е приключен.

Второто писмо от омбудсмана до родителя е по-дълго, по-формално и е написано в тон на окончателност. В него се разказва за извършени проверки от РУО София-град, за събрани обяснения, за констатации относно условията в училището.

Писмото преразказва позициите на институциите – какво твърди училището, какво твърди РУО, какво според тях е „установено“.

Омбудсманът се позовава на тези резултати и на практика затваря случая.

Най-важното обаче е това, което липсва. В писмото няма нито дума за молбата на родителя за присъствие на представител на омбудсмана при прегледа на видеозаписите. Няма нито дума за това дали омбудсманът е поискал да присъства, дали е настоял за контролен орган, дали изобщо е поставил този въпрос пред РУО или училището.

Видеозаписите, които родителят определя като съществени доказателства, изчезват от официалния разказ. Искането за независим наблюдател е напълно игнорирано. На хартия то не съществува.

Така второто писмо изпълнява двойна функция: от една страна демонстрира формална активност – „получихме, препратихме, уведомихме, проверихме“; от друга страна заличава най-острата и най-опасна за системата част – настояването за реален контрол върху доказателствата.

Писмото е оформено като финален отговор, който не оставя отворени врати: случаят е „разгледан“, институциите са „реагирали“, омбудсманът е „уведомил“ и „приключил“.

Към тази картина се добавя и телефонният разговор, за който родителят разказва. От офиса на омбудсмана му се обаждат и вместо да обсъждат как да бъде организиран прегледът на видеозаписите, задават въпроса:

„Какво очаквате от нас?“.

Това не е въпрос на институция, която търси начин да помогне. Това е въпрос на институция, която търси начин да се оттегли. Когато родителят ясно формулира очакванията си – присъствие на контролен орган, преглед на записите в негово присъствие, реална защита на детето – разговорът завършва с ядосано затваряне на телефона.

Това вече не е просто административно бездействие, а демонстративно прекъсване на диалога с гражданин, който настоява за права.

Анализът на тези писма и на поведението на омбудсмана показва няколко ключови линии. Формално институцията изпълнява част от функциите си: приема жалба, признава проблема, сезира други органи, получава отговори, информира жалбоподателя.

Реално обаче тя отказва да влезе в най-съществения момент – контрол върху доказателствата и защита на правото на участие на родителя в процедурата. Игнорирането на молбата за присъствие при преглед на видеозаписите е отказ да се използва най-силният инструмент на омбудсмана – независимото наблюдение и натискът върху администрацията да действа прозрачно.

Какво е направил омбудсманът?

Изпратил е писма до кмета, РЗИ, РУО и район „Изгрев“, поискал е проверки, получил е отговори, преразказал ги е в официални писма до родителя и е обявил случая за приключен.

Какво не е направил?

Не е настоял за присъствие на негов представител при прегледа на видеозаписите, не е гарантирал участие на родителя в тази ключова процедура, не е поставил под съмнение изводите на администрацията, не е изискал протокол от прегледа на записите, не е документирал какво точно е видяно и какви мерки са предприети.

Какво е трябвало да направи?

Като институция, създадена да защитава гражданите от лошо управление, омбудсманът е можел и бил длъжен да превърне молбата за контролен орган в център на действията си.

Той е можел да изиска официално от РУО и училището да насрочат преглед на видеозаписите в конкретен ден и час, в присъствието на негов представител и на родителя. Да настоява да се състави подробен протокол, да се опишат всички релевантни моменти, да се отбележат спорните ситуации. Да поиска копие или поне удостоверяване на съдържанието на записите. Да проследи дали след прегледа са предприети реални мерки за защита на детето и за подобряване на условията.

И ако институциите откажат – да го заяви ясно, да го посочи като проблем, да го изведе в публичното пространство.

Какво е нарушил?

На първо място – духа и смисъла на Закона за омбудсмана, който изисква активна защита на правата на гражданите и контрол върху администрацията.

Игнорирането на изрично искане за присъствие при преглед на доказателства подкопава правото на участие, правото на справедлив процес и правото на защита, особено когато става дума за дете със СОП.

Липсата на отговор по същество на тази молба нарушава принципа на прозрачност.

Безкритичното възпроизвеждане на позициите на РУО и училището поставя под въпрос безпристрастността.

Телефонното затваряне при настояване за права показва липса на уважение и нарушава принципа на добра администрация.

В крайна сметка тази история не е просто за едно писмо, една молба и един телефонен разговор.

Тя е за това как една институция, създадена да бъде последната защита на гражданите, може да се превърне в още един филтър, през който случаите минават, за да бъдат затворени без реално решение.

За едно дете със специални образователни потребности и един родител, които търсят справедливост, отказът на омбудсмана да види и контролира доказателствата не е просто административен детайл.

Това е отказ от закрила.

Заключение: Когато омбудсманът отказва да види доказателствата, той отказва да види детето

Случаят със СПГ „Княгиня Евдокия“ показва как институция, създадена да бъде последната защита на гражданите, може да се превърне в още един административен филтър, през който истината не преминава. Омбудсманът приема жалбата, препраща писма, събира отговори, преразказва позициите на администрацията — но отказва да направи единственото действие, което би имало реално значение: да присъства там, където се намират доказателствата.

Игнорирането на молбата за контролен орган при прегледа на видеозаписите не е технически пропуск. Това е отказ от участие в ключов момент. Отказ от прозрачност. Отказ от контрол. Отказ от защита. Когато институцията, която трябва да бъде независим наблюдател, избере да не види доказателствата, тя избира да не види и детето, което стои зад тях.

Формално омбудсманът „реагира“ — сезира, уведомява, препраща. Реално обаче той се отдръпва от същината на случая. Не настоява за присъствие. Не изисква протокол. Не гарантира участие на родителя. Не поставя под въпрос изводите на администрацията. Не използва правомощията си, когато те са най‑необходими.

За едно дете със специални образователни потребности и един родител, който търси справедливост, това не е просто административен отказ. Това е отказ от закрила. Отказ от позиция. Отказ от отговорност. И когато институцията, която трябва да бъде коректив, започне да възпроизвежда думите на администрацията, тя престава да бъде защитник и се превръща в част от проблема.

В тази история омбудсманът не просто не вижда доказателствата. Той не вижда и детето. А когато институциите мълчат, фактите говорят сами.

Виж Част 7 от разследването тук.

Виж Част 9 от разследването  тук.

За още истории и подкрепа посетете фейсбук групата „Помощник – Истории и решения“: https://www.facebook.com/groups/pomoshtnik